fbpx

Приказка за Абас и една шепа пясък

//Приказка за Абас и една шепа пясък

Приказка за Абас и една шепа пясък

На дванадесет дена път от града на Пустинните рози, в една тясна пясъчна долина, неизвестна никому, се намирал оазисът на Залязващото слънце. Наричал се така, защото всяка вечер, когато умореното слънце бавно се спуснело към хоризонта и обгръщало долината с мека оранжева светлина от последните си лъчи, небето и безкрайните пясъчни дюни се сливали в едно цяло и никой не можел да различи къде свършва земята и къде започва обширният лазурен небосклон. Оазисът, за разлика от много други, не бил попътна спирка на керваните, кръстосващи пустинята и почти никой, освен най-старите и най-опитните водачи на кервани, не подозирали за съществуването му. Но дори те рядко посещавали това забравено място, тъй като следващият по близост оазис бил чак на седмици разстояние. Именно затова малкото заселници на зеленото кътче рядко виждали непознато лице, а още по-рядко това лице се задържало по-дълго от няколкото часа, нужни за почивка и набавяне на провизии за път.

Един ден, когато слънцето залязвало над близките възвишения, а оазисът бил на път да посрещне меката лунна светлина, в покрайнините му се мернала непозната сянка. Тя принадлежала на мъж, яздещ катраненочерен кон, облечен с нагледно обикновени одежди. Всеки, който разбирал езика на платовете обаче, би забелязал веднага златистите шевове, спускащи се от раменете на странника, както и черния колан, в чиито център лежала инкрустирана една единствена златна монета – символът на търговската академия в града на Султана. Мъжът бил висок, но слаб, с уморени, но живи очи и прошарена коса. Когато влязъл в оазиса, всички обърнали очи към него с изненада, но той не отклонил погледа си дори за секунда. Без да поглежда учудените лица навсякъде около него, ездачът целеустремено се носел напред към централната част на оазиса. Когато най-сетне слънцето се скрило, оставяйки след себе си пурпурни ивици в небето, той спрял пред малка, схлупена къщурка, намираща се близо до централния кладенец, слязъл от коня си и без колебание почукaл на вратата. След минута, млад момък отворил:

–          Добра вечер, учителю. За мен е чест най-сетне да се запозная с теб, след като съм израстнал с разкази за твоята мъдрост.

–          Добра вечер, за мен също е удоволствие да се запозная с теб, млади момко – отговорил Екзър. – А сега, моля те, кажи ми как мога да ти помогна.

Младежът се поколебал, след което погледнал надолу и проронил:

–          Продажбите ми не вървят, а стоката ми е по-хубава от тази на другите.

Екзър се усмихнал и отговорил:

–          Моля те, обясни ми повече. Кой си ти, какво продаваш и какво те кара да мислиш, че продажбите ти не вървят?

–          Прости ми, Екзър, трябваше първо да се представя. Казвам се Абас и съм търговец на глинени съдове. Семейството ми винаги се е занимавало с това и правим най-добрите съдове в оазиса, продаваме ги по-евтино от другите, но хората все пак предпочитат да купуват от конкурентите ми. Моля те, посъветвай ме как да постъпя.

Екзър помълчал, след което казал:

–          Ела, Абас, нека се поразходим.

Без да казва и дума повече, Екзър се обърнал и поел към центъра на оазиса. Абас изтичал след него в недоумение, а мислите препускали бясно през младежкия му ум. Екзър продължавал да ходи без да каже и дума и тъкмо когато младежът щял да попита къде отиват, Екзър спрял пред централния кладенец, обърнал се и рекъл:

–          Сега, млади Абас, вземи в ръката си една шепа пясък и я продай на първия човек, който мине.

Абас се втренчил невярващо в Екзър. Беше чувал много неща за него, но не подозираше, че човек на тази възраст може да се подиграе така с някого. По лицето на Екзър обаче нямало и следа от усмивка или присмех, а напротив; очите му зорко следели всяко действие на младежа. След като разбрал, че Екзър не се шегува, Абас се навел, загребал от пясъка под краката си една шепа и зачакал. Не минали и няколко минути и до кладенеца се приближила млада жена със стомна за вода. Абас се приближил към нея и й предложил да купи пясъка в ръката му. Жената се засмяла искрено, защото решила, че младежът се шегува, след което наляла вода в стомната и си тръгнала. Съкрушен, Абас се обърнал към Екзър, който за изумление на младежа се усмихвал.

–          Сега, млади ми Абас, моля те наблюдавай и запомни това, което ще видиш, за цял живот.

Екзър се навел и също загребал шепа пясък. Изправил се и зачакал. Не след дълго друга жена, на възрастта на първата, се появила. Без да губи и капка време, Екзър я приближил и я заговорил:

–          Добра вечер, млада госпожице. Бихте ли желали да се омъжите за мъжа на мечтите си?

Девойката вдигнала изненадана очи и погледнала недоверчиво. Екзър, като видял как привлича вниманието й, продължил:

–          В ръката си държа шепа пясък. Ако си го купите от мен и после разкажете на семейството и приятелите си за това, скоро целият оазис ще научи за вас. Всички ще разберат, че вие мислите по необикновен начин и сте готова да платите за нещо, което можете да имате и безплатно. Това, разбира се, не звучи добре, но всички мъже ще си създадат мнение за вас, че сте човек, който е готов да жертва нещо от себе си, за да получи нещо необикновено, нещо което другите нямат. Вие може би ще сте първият, както и последният човек, купил си пясък и ще можете цял живот да се гордеете с това, че сте направили нещо различно. Ще разберат също така, че не се интересувате от това какво мислят другите хора, защото вие сте жена с необикновено мислене и неповторим характер. Пясъкът може да не ви послужи за нищо, но с него ще си купите репутация на нестандартен и интересен човек, с когото всеки ще иска да се запознае, за да види защо си е купил пясък насред пустинята. Целият оазис ще говори за вас, а когато пътуващите странници като мен минават от тук, хората ще им казват: „Това е момичето, което преди време си купи пясък.“ Мъжете ще се редят пред вратата ви за да видят „уникалното пясъчно момиче“, а вие само ще трябва да си изберете най-достойния от тях.

Девойката се поколебала известно време, след което се усмихнала, извадила най-малката монета, която имала, и я подала на Екзър. Той я взел, след което внимателно изсипал пясъка в треперещите й от вълнение ръце под стъписания поглед на Абас. След като младото момиче се запътило бързо към дома си, за да разкаже за необикновеното си преживяване, Екзър се обърнал отново към Абас, който седял с полуотворена уста и гледал невярващо към отдалечаващата се девойка. Екзър се усмихнал бащински и казал:

–          Е, приятелю, още ли мислиш, че не можеш да продадеш глинените си съдове, след като аз самият продадох пред очите ти шепа пясък насред пустинята?

–          Но как го направи? Това е Акила, най-потайната жена на оазиса. Не разговаря с почти никого, често мълчи, а никой още не е срещал човека, който да успее да я накара да се усмихне.

–          Именно. Когато ме погледна отначало, но не каза нищо, а само ме прецени с поглед, аз разбрах, че тя е от хората, които говорят малко, но наблюдават много. Такива хора често биват смятани за потайни, мистериозни и особени – абсолютно неточно мнение. Не беше трудно да предположа, че тя обича да слуша хората повече отколкото да говори, което може би се дължи на факта, че просто няма какво да сподели за самата себе си. Така нейното самочувствие се е снижило и тя е започнала да вярва, че никой не би проявил интерес към нея, защото е просто едно обикновено момиче. А това може да бъде поправено много лесно ако изведнъж се прослави с нещо необичайно. Колкото и странно да звучи, благодарение на една шепа пясък, до сутринта тази девойка ще е най-обсъжданото нещо в целия оазис. И с това, приятелю, исках да ти покажа, че, въпреки че е важно какво продаваш, много по-важно е да покажеш на хората как ще се почувстват, какво ще спечелят, когато си купят твоята стока. Създадеш ли връзка с купувача, накараш ли го да изпита нужда от твоя продукт за да се почувства пълноценна личност, тогава ще можеш да продадеш всичко на всеки. А ако наистина твоите глинени съдове са най-добрите наоколо, то тогава не би трябвало да имаш проблеми от тук насетне.

Абас гледал Екзър с благоговение и попивал всяка негова дума.

–          А сега, млади Абас, вземи тази монета и я върни на младата девойка. Бъди първият мъж на нейната врата и помни, важно е „какво“, но по-важно е „как“.

Автор: Йоан Тодоров

3 коментара

  1. Десислава 20.06.2013 at 14:05 - Отговори

    Браво на автора!Ще чакаме продължение…:-)))

  2. Атанас Джажев 21.06.2013 at 13:14 - Отговори

    Браво, млади ми Йоане! ако ти си автора на това, баща ти трябва да се гордее с теб…
    Обърни още малко внимание на формата, тя ще ти се отплати! Нали е важно не само какво, а и как? Смесването на миналите времена (свършено и несвършено) в подобно “приказно” повествование е неуместно.
    “Абас се втренчил (мин. св.) невярващо в Екзър. Беше (мин. несв.) чувал много неща за него, но не подозираше (мин. несв.), че човек на тази възраст може да се подиграе така с някого. По лицето на Екзър обаче нямало (мин. св.) и следа от усмивка или присмех.”
    Справил си се чудесно! Жоро се нуждае от още 20-ина подобни, за да издаде книжката… Дерзай! УСПЕХ!

  3. Благодаря най-сърдечно от името на колектива на “Новиз” АД за новата, дългоочаквана притча, пардон, приказка. Признавам, липсват ни приказките на Екзър!
    Бъдете здрави, все така остроумни и актуални!

Остави коментар